Може би Слънцето всеки ден изгрява именно заради София…

Няма какво да ви заблуждавам - София е изключително мръсен град. Има плъхове, хлебарки, каналите се запушват. Въздухът става все по-черен с всеки изминал ден. Днешната столица няма нищо общо с някогашната Сердика, любимият град на император Константин. 

Е, все пак има доста интересни исторически забележителности. А есенната премяна доста отива на градските паркове, чиито алеи са затрупани с мека покривка от шарени листа. 

Но днес няма да говорим за тези страни на столицата. Смятам да ви опиша няколко явления, които всеки път наблюдавам с огромен интерес. 

Всяка сутрин ставам в шест и половина, бавно се оправям, след което отивам на училище. Уча в испанската гимназия. Когато баща ми ме кара сутрин с колата, минаваме покрай университета и завиваме по улица "Шипка". Чак тогава започвам да се разсънвам. Около нас дърветата седят изправени като гвардейци и образуват един дълъг коридор. В дъното му се виждат пухкави облаци, окъпани в злато. Изглеждат като някой голям небесен замък. А понякога приличат на един безкраен океан, изтъкан от всякакви нюанси на жълтото. Ето, тази малка вълничка е светло жълта. А онова цунами отзад, което се е надигнало е като златна завеса, която всеки момент ще ни залее...

Щастлива съм, че живея на петия етаж, а стаята ми е със западен изглед. Като приключа с уроците и домашните се обръщам към прозореца и го виждам - огромния слънчев диск, който всеки момент ще се скрие зад отсрещната кооперация. Усмихва ми се и ме пита как е минал денят ми. Отговарям, че е бил страхотен и се интересувам къде отива той. 

- Отпътувам за западна Европа. - и се скрива зад сградите.

И всеки път след себе си оставя невероятни следи. 
Някой път окъпва небето в злато.

Понякога Слънцето си отива с такъв замах, че зад него се образува зловеща вихрушка, която засмуква всичко по пътя си.

А друг път оставя кървави дири по небето. Сградите, хората и дърветата се обагрят в алено, дори и опашките на самолетите. Облаци с причудливи форми надвисват злокобно над всички и бавно се разтапят в нощта.

Понякога се случва Слънцето да е в изключително добро настроение. Тогава то кани дъжда на танц и двамата се въртят ли въртят, докато не се уморят. Тогава се обръщат назад и виждат шарената следа, която са оставили на дансинга. Слънцето прегръща дъжда за спомен и си тръгва, но на мястото, където са танцували все още стои дъгата - остатъка от тяхната любов.

И така дните се изнизват, а Слънцето продължава да си изгрява и залязва. Но всяко негово представяне, всеки негов танц е винаги различен и вълнуващ придава на столицата една мистериозна и красива черта. А кой знае? Може би Слънцето всеки ден изгрява именно заради София…